За нестинарството, доброто, злото и още нещо...

Това е продължението на моя отзив за „Вратите”, който започнах ето тук. 

Във втората част на трилогията „РАЙ”, авторът рисува с думи една по-мрачна и по-контрастна картина – Доброто и Злото оживяват в тази книга като два отделни свята, които сякаш не могат да имат пресечна точка помежду си. Някои казват: „Животът е прекрасен.” И той е такъв, в действителност, но само ако има Любов на света – Любов между хората. А това значи  и мир, разбирателство... Липсва ли Любов – този свят става страшен и непоносим като Ад. 

За това най-вече разказва Радослав в тази своя книга. И разказът му е изключително увлекателен и убедителен. Но не очаквайте „добро” и „зло” да са в обичайните рамки, с които сме свикнали. Във „Вратите” често се появява образа на змията – но тук тя не е символ на злото, греха и изкушението, както е според християнството, а е мъдра и свещена пазителка. Такава е тя за някои древни култури, макар за повечето хора днес да значи единствено:  опасност. В тази книга има и други размествания – на пластове, на граници... И след прочитането й остават някои въпроси в съзнанието... като така всъщност то се разширява – стига човек да си позволи да вярва в невидимия свят и да не отхвърля с лека ръка всичко онова, което не може да разбере докрай и което го плаши. 

Заради тази контрастност между грозно и красиво, добро и зло, човешко и нечовешко, романът–продължение на „Рай” ми напомни за „Властелинът на пръстените” и световете, описани в него... Така различни един от друг, но съществуващи заедно, по едно и също време. И само някои усещат присъствието на всички тези светове... Онези, които имат повече Знание и повече Дух. Повече Мъдрост и Любов. Като елфите например. А други остават слепи.

„Вратите” е и много българска книга, въпреки общочовешките си и общовалидни послания и смисъл. Местата, героите и ритуалите, описани в книгата са само български и много автентични. В тази част от трилогията авторът въвежда някои нови персонажи, като всъщност те ми станаха особено любими, и именно те натъжиха сърцето ми и останаха да „светят” в съзнанието ми и след прочитането на книгата. Имам предвид няколко образа, вградени в сюжет, развиващ се в българското село преди десетки години – нестинарят Константин, един джин на име Божидар (според Корана – джиновете са като хората, но са сътворени от Бог не от глина, а от огън и умеят и знаят повече от човешките същества), както и техните любими – Елена и Албена, и една мъдра жена – баба Кера. Тези образи са пропити с толкова обич и мъдрост, и са така умело пресъздадени от автора, че наистина сякаш оживяват пред очите ни... Трагична е жестокостта на „простите хора” от селата едно време спрямо различните. А всъщност различните са обикновено най-добрите хора на света... Със сърца – като Слънце.

„Къде си, Господи, да видиш тези бесове човешки...” – прошепва тихо едно такова Сърце, преди да предаде Богу своя Дух.

Мислите в тази книга, също като в „Рай”, пулсират. Със свой собствен огнен пулс... Особено авторовите размисли, разпилени между сюжетните линии, както и мислите на самите персонажи в книгата, изписани с различен шрифт (например: „Нещо в живота ми поне е било красиво.”), които също помагат на читателя да „види” отвъд видимото... 

В трилогията има още толкова много... Все значими теми, блестящо разгърнати. Като тази за изкуството, което е с такава енергия, че има силата да лекува и пречиства... Подобно на нестинарството.

...Във „Вратите” има много „проклетисани” неща, ситуации, герои...

„Нека проклятието се превърне в благословия”.

Това е написал накрая авторът на корицата на „РАЙ”.

И в това е като че ли най-силното послание на цялата трилогия, така завладяваща за някои читатели...  

И това наистина е възможно.

Защото другото име на Бога е: Любов. 

Любовта има силата да превръща проклятията в благословии. Самата тя само може да благославя. 

А част от Бога са Душите ни – Пеперудите.

Още от древни времена пеперудата е символ на Душата - „психея” едновременно означава „душа” и „пеперуда” и символизира още безсмъртието, дълголетието, прераждането.”

Но повече за „Пеперудите” – следващият път. Така се нарича краят на трилогията „РАЙ”, който почитателите й очакват и ще прочетат скоро!... :)

 

ЖИВОТЪТ НИ Е ДРЕВНА ЗАГАДКА

Авторът на „РАЙ” – Радослав Гизгинджиев – ни кани на ново пътешествие – към продължението на романа... което обаче е и ретроспекция, защото зад Вратите е нашето минало. Миналото на душите ни. И Радослав широко отваря Вратите... заради всички нас.

Аз наистина мисля, че той е гениален. И че следва дълбок и много истински вътрешен порив на своя Дух, пишейки. Понякога той звучи като древен заклинател. Той има мисия и е посредник между световете. Също като неговия герой Калоян. И като ангелите всъщност – в превод от гръцки „ангел” означава: вестител, посланик... Той е и изключително умел разказвач. Не само на Истории, но и на Истини. На много важни истини... От тях понякога боли, но без Знанието за тях сме като деца, изгубени из лабиринтите на Живота, без да разбираме неговия дълбок смисъл. Авторът не дава рецепта за смисъл. Но ни напомня една прастара истина – отпреди началото на света – „Началото не идва с доброто или злото, защото те са производни на нещо друго. ...Липсата или изобилието на Любов пораждат доброто и злото в този свят. ...И уверявам те, че нищо не може да спре нито любовта, извираща от древните ни души, нито реките, които текат към моретата. Душите ни винаги ще намират път, дори и прекосявайки няколко пъти живота и няколко пъти смъртта.”

Зад Вратите – в Онова, което сме били и което вече е Отвъд – се крият понякога мрачни събития от миналото, но забравата не може да ни спаси от болката. Може само пречистването. А кое пречиства по-добре от Огъня – в буквален и метафоричен смисъл? Затова и Радослав ни кани на един нестинарски танц по страниците, които е написал за всички нас. Думите му парят понякога, защото са истински. Идват от Душата и от Духа. Притежават Знание за онова, което е невидимо за нас, за обичайното ни зрение - скрито зад Вратите... Думи като тези: „Сантиметри деляха дланите им и в тези сантиметри се събираха всички бъдещи животи, в които ще се търсят тези две ръце, за да се достигнат все някога.”

Мрачни и болезнени са историите, които се крият зад „Вратите”, но си струва да бъдат разказани. През Мрака можеш да вървиш и да оцелееш само с една запалена свещ, която да го осветява – свещ, запалена с Любов... Радослав носи такава свещ, докато ни води през историите от трилогията „Рай”. Именно затова можем да го последваме и всичко разказано има дълбок смисъл. И причина.

За да минеш над Бездната е нужна не просто смелост... Нужна е Любов. Тя е, която създава Доброто. Тя е, която ражда Живота. И която го пази...

Още от дете нося една особена тъга в себе си. Сякаш извираща от миналото ми и носена през Времето от Душата ми... Рана. Травма... Именно това е причината да вярвам в миналите животи. В преражданията. Усещам, че са Истина... Същото усеща – или знае – и Радослав. И други като него, като мен, като нас... Може би не много. Но достатъчно, за да бъдат поне малко открехнати Вратите... Важно е да знаем, че има и друго, освен този свят и този живот. Защото и част от нас е Там, не само тук... Отдавна се чудя колко ли сив, скучен и еднообразен им се струва Животът на някои хора – на онези, които не виждат нищо Отвъд... А той е изключително сложен и обагрен във всички цветове, на които се разпада Светлината, щом стигне до очите ни. На страниците на трилогията „Рай” Животът е показан именно такъв, какъвто е в действителност – в широкия спектър от цветове, в цялата гама на Музиката... И такъв - той никога не може да бъде отегчителен, а става ослепително красив, въпреки грозните събития и чувства, които се случват понякога в човешкия живот. Става смислен – ако прогледнем за Законите, които го управляват – Законът на Кармата (причинно-следствените връзки) и най-вече Законът на Любовта... който всъщност е причината да ни има. Животът ни е безкраен низ от взаимосвързани събития и отношения. И е болезнено понякога да имаш зрение и усещане за всички тях. Но като цяло - това е безценен дар. Дар, който Радослав споделя с всички нас. Или поне с онези от нас, които го четем и следваме нишката, свързваща всичките му истории в едно Цяло – голямата История на човешкия род. История, белязана от рани, но и благословена с безсмъртна Любов. Любов, заради която можем да преминем успешно през Мрака, запалили само един смътен спомен в Душата си. Любов, заради която можем да оцелеем дори след като сме видели с очите си Бездната на смъртта, болката и отчаянието. Любов, която ни е родила. И заради която самите ние раждаме. Любов, която ни пази ЖИВИ. И която, в края на краищата, ни прави безсмъртни...

 „Ако дверите на възприятието се прочистят,

Всичко ще ни се яви каквото е – безкрайно.”

Уилям Блейк

„Къде е началото на твоята история? В първия ти кошмар или в първия ти грях? Или в първия ти живот, който си забравил – сред поредицата от животи? Каквото е началото – такъв ще е и краят. От долу нагоре. От горе надолу. Каквото на небето, такова и на земята."

"Хората се делят на три вида. ...Третата група хора са тези, които се втренчват в небето. ...Те долавят, че то е невидимият пулс на света, съзнават неговата многоликост. ...Те просто обичат да гледат небето.”

"Вратите" - Радослав

Нека обърнем взор и ние към причините, създали Живота ни такъв, какъвто е. Да погледаме Небето, за да видим Реката на Живота... Заедно с Радослав. Заедно с Душата си... Нека си припомним.

За една нова дума - ДОБРОПАМЕТНОСТ

Неотдавна измислих нова дума - при това чудесен синоним на благодарността - ДОБРОПАМЕТНОСТ.

От личния си опит разбрах, че когато си недоволен, всъщност си неблагодарен - тоест злопаметен... Помниш и даваш преимущество на лошите спомени и опит, изтъкваш ги в себе си като най-значими и това, рано или късно, води до трайна депресия. Петър Дънов също казва на едно място, че трябва да преодоляваме собственото си недоволство и това на другите хора, защото цялото човечество е тръгнало отдавна по този път, "заразено" е с недоволство... (цитирам по памет). Поводи, уви, много.... Стига да ги търсим.

Всъщност благодарността е противоотровата. Когато си благодарен, просто няма как да си депресиран и недоволен в същото време. И "ключето" е именно в това, което избираш да (си с)помниш в този момент - а именно Доброто, което ти е дадено и което си имал и имаш в живота си. Това именно нарекох неотдавна ДОБРОПАМЕТНОСТ. И реших да споделя тази красива нова дума и с вас.

С нея имам предвид не само паметта за изцяло положителни неща, но и за такива, чието значение сме "разчели" като нещо Добро, независимо, че може да са били болезнени за нас в момента на преживяването им. Пример за това е раждането на едно бебе... Животът е пълен с такива примери!
 

Наистина повечето думи имат своите антиподи:
доброжелател - зложелател
добронамерен - злонамерен
доброкачествен - злокачествен
... и така нататък.
Но срещу злопаметен - ? ... нищо не стои.
А не бива така, трябва равновесие... Истината е в него, струва ми се.

...И в този ред на мисли току-що ми хрумна, че няма антипод и на "добродушен"... Значи Душата не може да е зла! Не може да сме "злодушни", тоест зли по душа... Много интересни, а и верни, изводи може да си направи човек с малко размисъл над думите... 

Нека бъдем добропаметни!

 

За живите - като за мъртвите - или добро, или нищо

Всеки е чувал тази мисъл-препоръка: „За мъртвите или добро, или нищо.”

Всъщност така трябва да постъпваме и спрямо мъртвите, и спрямо живите! Защото човек няма как да израства духовно и житейски, и да напредва успешно по пътя си, докато говори или пише негативни неща за други хора. Да, напълно човешко е да изпитваме понякога, към някого, негативна емоция, или да ни минава недобра мисъл за него или нея през ума. Има хора, които ни обиждат, или дори вредят с нещо, или пък просто са твърде различни от нас и не са „по наш вкус”, най-просто казано. Всеки ще разбере какво имам предвид. Защото сме хора, и като такива имаме личен вкус – личности сме... Или поне сме призвани да бъдем такива. Дори Бог за някои вярващи е Личност. Какво остава за нас, които имаме минало, спомени, рани, привързаности и предпочитания...

Но можем да не споделяме негативната мисъл или емоция, която е предизвикал някой в нас, по някакъв си повод. Това го можем, със сигурност! Трябва само малко самодисциплина и воля в тази посока. А въздържанието от злословене върши чудеса в човешкия живот! Бъдете уверени в това. 

Както едно семенце, което израства и става голямо дърво, много трудно изкоренимо, когато го поливаме и отглеждаме, така негативните мисли и емоции растат, когато говорим или пишем за тях, когато им даваме израз пред други хора. И стават трудно изкореними. И са в нашата градина, не в друга. И дават отровни плодове. И в това бъдете сигурни. 

Най-малкото, с което можем да навредим някому, говорейки неприятни неща по негов (или неин) адрес пред другите, е в това, че можем да настроим и тях против този човек. А това е ненужно. Нека всеки преценява другите хора сам за себе си. Нека даваме тази свобода на хората. 

Нека, ако говорим нещо за някого, то да е добро. Добрите думи никога не са „в повече”. Добрите думи, които казваме или изписваме, са безценни и се помнят дълго. Поне толкова дълго, колкото лошите думи, а понякога и повече време... Цяла вечност дори! Защото „душите не наследяват зло”. Но добро могат да наследяват. Иначе нямаше да бъде възможна еволюцията на душата. Но във всеки случай – градината, за която се грижим и която представлява съзнанието, сърцето, живота ни – в нея растат красиви цветя и дървета, когато казваме добри думи. И „раждат” добри плодове.

Вие в каква градина искате да живеете?

(Реторичен въпрос.) 

снимка - интернет

Доброто винаги е велико

Знаете ли... Чувала съм да казват, че добрите думи били "приспивни песни". А аз пазя като скъпоценност всяка добра дума, когато някога някой ми е казвал, за да имам сили, когато са ми нужни. И се старая да казвам само добри думи на хората, защото така смятам, че е добре да постъпвам. Приспивни песни... Та аз съм Майка. Защо не, в такъв случай? Ако изпитвам обич към хората, нима нямам право да им говоря успокояващо, лечебно.. Нима песента е нещо лошо, както и да заспиш, спокоен... Мъчно ми става от такива коментари и ги помня, и затова споделям. Сякаш обидите са по-добри, и само те могат да "събуждат", шамаросвайки... Всеки си избира сам към какво да се придържа в този живот. Аз съм избрала и съм щастлива с избора си.

Не съм съгласна и с мнението, че е велико, ако правейки добро някому, даваш само от нужното ти, а не от излишъка си (което не било никакво добро всъщност, а "четкане на егото", например)... Според мен обаче ВСЯКО ДОБРО Е ВЕЛИКО. Няма значение дали си дал от собствената си "порция" или си споделил с някого, или дарил на някого, това, което ти е в повече. Та нима не е велико да мислиш за нуждаещите се, дори когато си добре и не ти липсва нищо? Защото има и хора, които не се сещат да дарят/споделят, дори да имат много повече, отколкото им е нужно в действителност. Щедростта не се определя от размера на дарението, а от сърдечността, с която го правиш. От чувството в сърцето и мисълта в съзнанието... Само от това.

И пак ще кажа - обичам и се нуждая от ДОБРИТЕ ДУМИ.
И пак:
Няма малко и голямо Добро. 

Всяко Добро е Велико.