ТЕФТЕР ЗА ДОБРИ ИДЕИ

Искам да споделя с вас една хубава идея, която ми хрумна тези дни.

Може би знаете – един от най-сигурните начини човек да се почувства щастлив е като направи нещо добро за някого и направи този някой щастлив... Защото щастието се предава и на даващия от себе си, стига той (или тя) да няма дълбока причина за тъга или скръб...

И така. Представете си, че някой ден ви се струва сив и скучен. Някак неразличим от другите дни, част от монотонен ежедневен ритъм и заради това – потискащ с еднообразието си. Не е нужно някой да ви поднесе хубава изненада, за да стане денят цветен, различен и красив! Разбира се, прекрасно би било... но е малко вероятно. Но можете да го оцветите самите вие! Стига само да се сетите как или да помислите в тази посока... Поднасяйки красива изненада на някого, точно както бихте се зарадвали да поднесат на вас. И Христос ни учи така: „Постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с теб.” /цитирам по памет/ Този втори вариант поне е сигурен, защото действието зависи от самите вас. А това е хубаво, нали?

И в тази връзка – добри идеи как да зарадвате някой свой познат, приятел или роднина могат да ви хрумнат по всяко време – също както хрумват на творците идеите за нови творби. Но може да сте уморени, да е вечер и да няма как да осъществите веднага идеята си. Затова – запишете си я! Дори нещо повече – нека не е на хвърчащо листче, което може лесно да изгубите, а след това и да забравите за идеята си. Нека е в специален тефтер, който си нарочите за тази цел – тефтер за добри идеи! Може да го украсите сами или да си го харесате и купите отнякъде... И можете да си записвате в него всички добри идеи, които ви хрумват и с които бихте могли да оцветите някой сив и скучен ден от ежедневието си. 

А сега си представете, че този ден е днес... Отворете красивия тефтер и действайте! Напишете нещо хубаво на някого, пратете цветя на любим човек, подарете нещо на непознат... Вариантите са безброй! А щастието дебне отвсякъде... :) Нужно е само да имаме желание да направим някой друг щастлив и да оставим емоцията да се влее и в нашия ден! 

ПРЕДСТАВЯЙТЕ СИ БЪДЕЩЕТО КРАСИВО...

Веднъж прочетох следните думи на Робин Шарма:  

„Имах кошмари и мечти. Преодолях кошмарите, благодарение на мечтите.“ 

Всъщност може би повечето хора имат страхове и понякога мрачни представи за бъдещето (си). И това е „лекарството“, наистина – мечтите! Светлите мисли... Светлите и радостни представи за предстоящото ни време. Затова е толкова важно човек да има мечти! И да ги поддържа живи в съзнанието си – ден след ден...

Понякога сме потиснати и неспокойни, а друг път – обнадеждени и ведри. И знаете как ни изглежда всичко в първия случай, и как – във втория... Такава е и разликата между кошмарите и мечтите – мрак и светлина са! И в мрака не виждаме нищо, а светлината отваря очите ни... и проглеждаме за всичко около нас. 

Светът и животът ни са пълни с възможности. Особено днес! И вероятно за всеки проблем има решение. Както за всяка болка – билка... Само не трябва да се оставяме отчаянието да вземе връх и да ни победи. Защото, за жалост, то е като подводно течение – коварно е и увлича... А колкото повече време ни „дави“ – толкова повече усилия ще са ни нужни, за да изплуваме отново и да съзрем спасителния бряг, образно казано. Човешко е, разбира се, но е трудно да живеем така. И не само за нас е затруднението, а и за близките ни, уви. 

И затова си струва да дадем път на мечтите в ума и в сърцето си! В живота си... Дори да не успеем да ги сбъднем всичките, то поне в нас ще остане ароматът на моментите, в които живо сме си представяли нещо радостно и красиво... А и шансът някога все пак да се сбъднат, защото им вдъхваме живот чрез мислите си! Докато страховете и мрачните визии за бъдещето оставят горчив вкус и болезнена следа в душата, дори и да не се случат... 

Когато си представяме бъдещето красиво, ние сме радостни – още днес!

А когато си представяме едно мъчително бъдеще, ние сме нещастни – още сега...

Заслужава си да гласуваме доверие на мечтите, нали?

Нека „храним“ с мислите си по-доброто бъдеще!

ВЯРВАЙ В ДОБРОТО У СЕБЕ СИ

Дори и никой друг да не вярва – ти вярвай в Доброто, което носиш в себе си!

Дори и Пътят ти да е осеян с много грешки и дори грехове – вярвай в Доброто у себе си!...

Дори и да не знаеш откъде идва то и накъде ще те отведе, ако го изявиш и последваш – вярвай в Доброто у себе си...

То е там някъде, в Душата ти.

То никога не умира. Вечно е...

Само понякога е дълбоко скрито и забравено...

То чака да му дадеш шанс.

Чака и най-малката възможност да се прояви.

Като сълза, когато се трогнеш от нещо...

Като ръка, която да подадеш на нуждаещ се, който сега е близо до тебе...

Като разкаяние за грешките ти...

Като Дар, който да преобърне Живота ти... Към по-добро...

Като придошла от дъждовете река, събрала толкова много сила в себе си...

Силата да променя... Силата да руши стари брегове и да създава нови.

Силата да преобрази и теб.

Доброто...

Няма нищо по-велико от него. Дори и от най-малкото Добро...

Защото то е Любов.

Защото то е Живот.

Защото е от Душата.

От Бога е...

Защото то е истинско. Много по-истинско от всичко останало...

Като най-красивата музика, която те изважда от ежедневието и ти напомня за Безкрая...

То е, което те връща към Душата ти. 

Доброто е зов.

Чуй го...

Прояви го!

Последвай го...

Имаш тази сила.

Имаш тази възможност.

Дай му шанс...

Сега.

И в бъдеще...

Дори и никой друг да не вярва – ти вярвай в Доброто, което носиш в себе си!

И светът (ти) ще се промени.

Кристина

СЛЕД КАТО ПОСТРАДА, ТАТКО ЗАПОЧНА ДА СЕ УСМИХВА

Днес ще ви разкажа накратко една истинска история.

Историята на моя баща.

През по-голямата част от съзнателния си живот, той бе недоволен. От себе си, от живота си, от работата си /или липсата на такава/, от близките си... От всичко. Бе се „подхлъзнал“ някъде по пътя си по онова нанадолнище, което лесно увлича и което изисква наистина огромни съзнателни усилия от един момент нататък, за да бъде преодоляно. Рядко се усмихваше, караше се с хората, чупеше вещи в яда си... Накрая заживя сам. Макар и без официален развод. На 60-годишна възраст получи тежък инсулт. Не бе неочаквано - бе закономерно, заради нездравословния начин на живот, който водеше.

Сърцето ми се сви. Но малко след това - като по чудо се възстанови, до степен да бъде самостоятелен. И макар вече да не можеше да говори добре – започна да се усмихва. Искрено, сърдечно. Видях промяната в него и с моето новосъздадено семейство заживяхме при него -  да не бъде сам. Повече не каза лоша дума- за нищо и никого. Само се усмихваше – на мен, на детето ми, на всички... Така бе до края на живота му – през февруари, тази година, мир на душата му...

Парадоксално, но докато бе млад и силен – бе недоволен, гневен или и в депресия, а след като пострада така, че вече бе инвалид и знаеше, че няма да се подобри особено до края на живота си – той стана спокоен, помири се със себе си и света, с живота си и с близките си. Душата му се усмихваше през очите му... Никога не го попитах дали е видял „нещо“, докато е бил в критично състояние. За мен това бе една красива, бяла магия, която не исках да развалям с въпроси. Магията на доброто в човешката душа, което се проявява най-ненадейно понякога... И у хора, които другите не смятат за особено добри...

Аз все пак имам едно обяснение. Инсултът, който баща ми получи, засегна лявото полукълбо на мозъка му, което значи, че дясното е поело водещата роля след това. Чела съм, че именно то отговаря за усещането ни за цялост и за свързаност с другите хора, за творческото и ирационалното начало /дори може би и духовното/, в противовес на лявото полукълбо, което отговаря за логическото мислене и рационалното възприемане на света, според което всяко нещо е отделно от другите неща. И всеки човек е отделен от другите също. 

Всеки може да направи извод сам за себе си от тази история... За мен, най-важното в нея е, че видях баща си и имам шанса да го запомня такъв – с очи, които се усмихват ведро. Омиротворен. Благодарна съм затова, наистина. Защото обичам родителите си, разбира се...

Ако наистина дясното ни полукълбо притежава такава магия – нека рисуваме и нека правим сапунени мехури като децата, вместо постоянно да преценяваме като изчислителни машини себе си и другите, и дори самия Живот... Поне ще се усмихваме повече и ще бъдем (доста по-) щастливи.

...И още нещо - вече зная, че хората могат да се променят коренно. Заради сбъдната мечта или заради голямо страдание... И понякога промяната наистина е за добро. Всеки от нас може един ден да бъде много по-различен... И по-добър!

„Неведоми са пътищата Божии“...