понеделник, 20 юни 2016 г.

СЛЕД КАТО ПОСТРАДА, ТАТКО ЗАПОЧНА ДА СЕ УСМИХВА





Днес ще ви разкажа накратко една истинска история.
Историята на моя баща.

През по-голямата част от съзнателния си живот, той бе недоволен. От себе си, от живота си, от работата си /или липсата на такава/, от близките си... От всичко. Бе се „подхлъзнал“ някъде по пътя си по онова нанадолнище, което лесно увлича и което изисква наистина огромни съзнателни усилия от един момент нататък, за да бъде преодоляно. Рядко се усмихваше, караше се с хората, чупеше вещи в яда си... Накрая заживя сам. Макар и без официален развод. На 60-годишна възраст получи тежък инсулт. Не бе неочаквано - бе закономерно, заради нездравословния начин на живот, който водеше.

Сърцето ми се сви. Но малко след това - като по чудо се възстанови, до степен да бъде самостоятелен. И макар вече да не можеше да говори добре – започна да се усмихва. Искрено, сърдечно. Видях промяната в него и с моето новосъздадено семейство заживяхме при него -  да не бъде сам. Повече не каза лоша дума- за нищо и никого. Само се усмихваше – на мен, на детето ми, на всички... Така бе до края на живота му – през февруари, тази година, мир на душата му...

Парадоксално, но докато бе млад и силен – бе недоволен, гневен или и в депресия, а след като пострада така, че вече бе инвалид и знаеше, че няма да се подобри особено до края на живота си – той стана спокоен, помири се със себе си и света, с живота си и с близките си. Душата му се усмихваше през очите му... Никога не го попитах дали е видял „нещо“, докато е бил в критично състояние. За мен това бе една красива, бяла магия, която не исках да развалям с въпроси. Магията на доброто в човешката душа, което се проявява най-ненадейно понякога... И у хора, които другите не смятат за особено добри...

Аз все пак имам едно обяснение. Инсултът, който баща ми получи, засегна лявото полукълбо на мозъка му, което значи, че дясното е поело водещата роля след това. Чела съм, че именно то отговаря за усещането ни за цялост и за свързаност с другите хора, за творческото и ирационалното начало /дори може би и духовното/, в противовес на лявото полукълбо, което отговаря за логическото мислене и рационалното възприемане на света, според което всяко нещо е отделно от другите неща. И всеки човек е отделен от другите също. 

Всеки може да направи извод сам за себе си от тази история... За мен, най-важното в нея е, че видях баща си и имам шанса да го запомня такъв – с очи, които се усмихват ведро. Омиротворен. Благодарна съм затова, наистина. Защото обичам родителите си, разбира се...

Ако наистина дясното ни полукълбо притежава такава магия – нека рисуваме и нека правим сапунени мехури като децата, вместо постоянно да преценяваме като изчислителни машини себе си и другите, и дори самия Живот... Поне ще се усмихваме повече и ще бъдем (доста по-) щастливи.

...И още нещо - вече зная, че хората могат да се променят коренно. Заради сбъдната мечта или заради голямо страдание... И понякога промяната наистина е за добро. Всеки от нас може един ден да бъде много по-различен... И по-добър!
„Неведоми са пътищата Божии“...



Няма коментари:

Публикуване на коментар